Този Дядо, без да е Дядо Благоев, е, оказва се, емблема на управляващата партия, претендираща да модернизира България ( чрез абсурда на визията на градската носталгия по идеологията, известна с работническо-селското противопоставяне срещу… градските хора). Да, човекът е популярен по партийна линия като Дядо Гого.
Всъщност не е важен Дядо, а мислите, които неговата филмова изява ( и сам да съм у трамвая, па че се бутам, казва шопът-и Дядо се бута в празния трамвай в прегръдките на партийното ръководство) провокира към някои обобщения.
С вярващи не споря. Те си имат канони. Просто няма смисъл.Така че с твърденията на Дядо, изречени „от телевизора”, че в България не е имало комунизъм (демек, тепърва ще видите вие истински концлагери, досега това си бяха детски ясли), няма да преговарям. Ще се съгласявам.
Започвам. Ще доказвам истинността на твърденията, че ( свободата е робство, според убийствената сатира на Оруел) в миналото всички сме били маскари. Не сме се различавали на Изток и на Запад. Били сме направо еднакви.
Преди всичко да обърнем внимание на съждението, че тук комунизъм не е имало, както твърди дядо ви, емблемата на БСП.
Ами че то и там, отвъд желязната завеса, нямаше комунизъм. Нима не сме си били еднакви? Тука нема и там нема?
У тях снимаха филми, критични срещу капитализма и пишеха такива книги. У нас-също.
Там имаше демонстрации срещу войната във Виетнам. Както и тук.
В капиталистическа Холандия, в Западна Европа въобще, протестите срещу разполагането на американски ракети със среден обсег на действие на континента (като защита от съветска агресия) звучаха родно и познато: „better red than dead” , т.е. „по-добре червен, отколкото мъртъв”. Нима не сме си били еднакви?
Там човек можеше да напсува публично капитализма, империализма и самия сатана, американския президент. Това беше позволено и тук.
Там ни се подиграваха. Тук-също.
Те твърдяха, че сме най-близките съюзници на СССР. Ние не просто бяхме съгласни с това, а се борехме за тази привилегия самоотвержено.
Техните власти ни шпионираха. Нашите ни шпионираха също.
Тяхната представа за нас беше изкривена. Нашата за нас-също.
На тях през ум не им минаваше да ходят на почивка в СССР при всичките му океани, езера, гори, пустини и пустинни плажове. Както и на нас.
На западните граждани гледаха на входа ( и на изхода) на СССР като на врагове. На нас, въоръжените с уж обезоръжаващи тази параноя паспорти от НРБ-по абсолютно същия начин.
Техните общества бяха слабо информирани за процесите у нас. Нашето общество, доколкото изобщо го имаше като гражданско такова, също не знаеше почти нищо за реалните събития в Родината.
Да притичаш през границата от Изток на Запад, или обратно ( не че обратното се случваше, но поне на теория), беше еднакво смъртоносно.
Да пазаруваш с левове в Америка беше трудно.Тук също.
Да имаш долари и тук, и там беше голям кеф.
Да караш запорожец не беше голям кеф нито тук, нито там.
Да имаш мерцедес си беше супер навсякъде.
Да си пратиш дъщерята на специализация в Оксфорд си беше престижно-независимо дали се казва Людмила, или Челси.
Да се мазниш на Москва за нефт и газ си беше като свободна борба между мазни пехливани от Изток и Запад ( за Живков се твърдеше , че знаел в това отношение страхотни хватки, но ние знаем само това, което виждахме-целувки с Брежнев уста в уста, увековечени на огромни билбордове из цяла България).
Те подкрепяха реформирането на комунизма в Чехословакия. Ние дори пратихме танкове със същата цел, щото комунизмът го беше закъсал без тях.
В Америка имаха и имат двупартийна система на управление.
И нашата беше такава-БКП и БЗНС ни оглавяваха, а напоследък, даже имаме и трипартиен оглавник.
Те явно харесваха американски филми. Както и ние, макар и не толкова явно.
Те измислиха „западната музика”, а ние, без да се замислим, я харесвахме.
Те си пускаха дълги коси, ние също имахме желание.
Ние не измислихме нищо подобно и те не ни се разсърдиха за това.
Тяхната мода се оказваше и наша-никога обратното.
Ние им подражавахме в много отношения, а те ни поддържаха в това отношение.
При тях времето е пари. У нас парите също са временно явление за повечето българи.
Те се страхуваха комунизмът да не ги закопае ( както им обещаваше Хрушчов) и ние, както се видя основателно, се притеснявахме да не ни раздадат кирките, знаейки поговорката за „ който гроб копае…”.
Техните тайни служби се отчитаха пред съответните парламентарни комисии. Бегълците от нашите служби правеха същото пред тях.
За да прекъсна този безкраен списък от прилики, ще отбележа поне една разлика. Милионите бегълци от източния рай, рискували често живота си да попаднат в западния ад, си остават безименни поради факта, че са милиони. Докато единиците ексцентрични емигранти в обратната посока се знаят поименно.
Антирекламата на отминалото бъдеще на гореспоминалите се успехи в състезанието на идеи и практики би трябвало да провокира мислещите хора да си дадат сметка за нищетата на символиката, свързана със самотния Дядо Гого в праисторическия празен трамвай.
Празнотата обаче никога не пълнила въображението, хладилниците и портмонетата- тя може само” да пълни душите” на вярващите. А с тях, ще кажа отново, не може да се спори.